Конкретен повод, както казах е въпросът за мястото на родителите в спортния живот на тяхното дете в даден спорт - плуване напр. Обвиняват се родителите, че са прекалено активни, че се опитват да си издействат правомощия в клубовете, че се опитват да станат треньори без нужната квалификация.

Всъщност тези видни представители на плувната общност имат донякъде право: родителите са си родители, треньорите - треньори, ръководителите - ръководители (на клубове). Може би трябва да се зададе въпроса "Защо се случва така, че родителите се превръщат в треньори и се надпреварват за по-големи правомощия в клубовете", а не да се прави просто констатация, колко те нямат право на това и какво "аджеба" искат, като че ли тези родители си нямат друга работа. Въобще даже няма да коментирам, че то изначално е заложено родителите (някои от тях, но не малко) да имат пряка намеса в клубовете - голяма част от ръководствата на плувните клубове, треньори и пр. са родители, роднини на деца от клубовете или пък са близки приятели на родители, чиито деца са в клуба, Освен това, повечето клубове са сдружения и месечната такса е вид членски внос, като не вярвам да смятате, че децата са ги изкарали тези пари, а като е членски внос, значи родителят е член на това сдружение. Не става въпрос и за конкретни събития от тренировките и състезанията, където треньорът застава от едната страна на басейна и въобще не обръща внимание, че от всички 50 зададени дължини в 48 от тях децата се обръщат на 40м., а не на 50м., за това, че не им знаят имената, за това, че си имат любимци (и те са хора), за това че като пратиш якето си по треньора на 9 годишното си дете, застанало мокро след старт вечерта, той го дава на 14 годишния си  приятел, защото не знае кое е детето ти или за това, че му казват да ходи на двуразови тренировки и то тръгва, но няма кой да забележи, че всъщност това не е двуразова, а е една и съща двойна тренировка в деня и тя го "изпива" физически, вместо да му помогне. Казахме, че ще гледаме нещата като неразбиращи родители, няма да търсим обвинения, няма да обиждаме.

Но на въпроса... Изначално никой родител няма намерение, записвайки си детето на начално обучение или просто да спортува, да става треньор, да чете литература и/или да събира информация, да се обучава за неща, които са извън неговите обичайни занимания. Записва си детето, плаща си една таксичка и всичко му е наред. В един момент пристига някой от ръководството на клуба или треньор или друг близък капацитет и му заявява, че детето му е безспорен талант, че спортът ще загуби много, ако то не се състезава, че му е природна даденост. "Ама нали трябва такова.. и образованието да върви...?! и чак толкова ли е добро?!"- пита родителят. Вадят се веднага хиляди доводи, как това е спорт, който развива ума, духа и пр. и пр., не може да влияе на училището някаква си тренировка от 1,5-2часа (никой не споменава за така необходимата "суха", за евентуалната двуразова по-нататък, лагери и др.). "Ами добре"- се чува смотолевено, без въобще да подозира, че зад всичко обикновено има комерсиална цел- точки, които биха били платени, картотека, която пък гарантира поне една година такси и пр. и пр. И се започва - започваш да гледаш с друго око на детето си във водата, на останалите, сравняваш, решаваш, че като си се хванал трябва и ти да си в час - четеш, гледаш клипове, купуваш книги.Започват състезанията (става въпрос за официалните)- борби за участие в щафети, виждаш истинската конкуренция,  установяваш как с тренировки "крака бруст, ръце-делфин" в общата маса от трениращи в клуба  детето не е стигнало далеч. Питаш: "Какво става?" - "Въпрос на резултати" (става въпрос, че какво очакваш, като не дава детето резултати). Изниква въпроса: "Кой е виновен?". Може би детето - едва ли, то се старае толкова много, отнето му е цялото свободно време и е вкарано в плуването, всичко около него е подчинено на плуването, стаята му е облепена с плувни герои, тортата на рождения му ден е на плувна тема - вече и само плуване му е в главата; "няма как да е треньорът - та нали той е с много опит, правилна преценка и пр."- мислиш си.  И родителят смятайки, че ще похаби "безспорния талант" на детето си, донякъде и с чувство на вина, че гледа безучастно, а и от едно такова родителско чувство - "та точно моето дете ли", започва да търси начин да му помогне да се качи по-нагоре по стълбата, евентуално да го включат в "печеливша" щафета, да почне някой да му обръща внимание като на другите "шампиони", да го подготвя за конкретно състезание и т.н. Взема си детето и започва да го води из басейните- хайде малко да поплуваш допълнително,  ха сега така си мести ръката ("гледах снощи в нета"), хайде дай малко крака, ама я тези упражнения направи и все в този дух. Купува си хронометър, започва да засича, записва, чете - манията го е погълнала, а и детето започва да се развива по-добре (най-вероятно не е от това, че родителят се справя, а от това, че то се занимава допълнително). Опитва се да скрие тези свои занимания (та нали не му е работа), но басейните не са толкова много - всички разбират и питат: "ама то не му ли стига тук при нас/тях?!". Ами явно не. Решава да го пробва на някое неофициално състезание- "Не може!!!- пазим им психиката, там засичат ръчно, не се провеждат при ясни правила, стартовете са измислени и т.н." (А как ще ги мотивираме, само с безкрайни тренировки ли?). Чудесно,  ще изненадаме всички на държавното. И изведнъж, идва държавното, детето е объркано - явява се с треньор, който не му е много личен, треньорът му е в публиката (родителят-псевдо-треньор), дисциплините пък са преценени от друг, няма кой да му даде прости указания, да му погледне багажа, тежки и продължителни загрявки, скача и ...нищо. Родителят-псевдо треньор пита "истинския треньор":  "Защо стана така?!?" - "Ами ние се готвихме, но.. ама ще започнем еди си какво, ще има еди си каква методика...../вдига рамене/... то нали тренира и с теб?". И тогава разбираш, че всичко което си постигнал е да осигуриш едно здраво алиби на тяхното безразличие с всичките си напъни. Не си сигурен, дали не си изгубил времето си, времето на детето, на семейството си, средствата (за тях направо няма да говорим). Възможностите стават три: Да продължиш с хибридното трениране (все пак единствено твоите занимания в допълнение са довели до напредък, макар и недоказано),  Да го оставиш на общите тренировки и безразличието в клуба и да седнеш мирно, да гледаш безучастно как си пилее времето или Да смениш клуба, без гаранция, че нещо ще се промени и детето ще получи еднакво отношение като всички останали, а няма да е в "осма глуха". Питаш отново: "Кога ще има възможност най, най, най, най-главният да погледне и моето/нашите деца" - "Ами, когато се откажат някои от по-големите!" - Втрещен си!!! Явно някой ще се отказва? Защо пък ще го прави? Като се откаже един, моето дете на негово място ли ще е или ще изчака и друг да се откаже? Или за пореден път ти дават да разбереш, че трябва да се откажеш - да питаш! Ясно е вече, че детето е там, за да плащаш таксата, картотеката, участията в състезания, екипировката,  част от членския внос към федерацията и пр. Нямаш отговори, само нови въпроси! Ами второто ми дете????...Да ставам ли и треньор по кънки напр.? Или там човешкото и професионалното ще надделее над комерсиалното отношение! Няма гаранция!

Затова - КОЙТО ПЛАЩА - ТОЙ ЩЕ КАЗВА, КОЙ ЩЕ КАРА ВЛАКА! Докато плащаме за тренировките, за участията в състезания, за екипировка и т.н. ще се бъркаме- не за друго, а за да сме коректив на отношението Ви към децата ни. И когато ни видите сбръчили вежди в публиката, застанали на стойка "амфора" с хиляди въпроси  или с хронометър в ръка в така нареченото ни свободно време, трябва да ни уважавате и това трябва да Ви говори много, защото вършим или поне даваме оценка на Вашата работа, за която всъщност и плащаме  и не го правим за свое удоволствие, а пак за тези наши/Ваши деца, за този наш/Ваш клуб, за нашето/Вашето плуване!!!